Но жабата се хванала за перваза на таса и почнала да го клати.

— Лоша жаба! Ще ти дам да се разбереш! Аз съм малък, но много силен.

И той почнал да удря жабата с веслата си, докато тя, объркана, не пуснала плячката си.

След хиляди премеждия той пристигнал най-сетне в града се стъписал:

„Какво гъмжило! Колко е голям този град! Колко е красив!“

Той не могъл да откъсне очи от една голяма пагода

„Спокойно!“ — рекъл си той, седнал край една врата и запял.

След малко вратата се пооткрехнала.

— Чие е това гласче? Кой пее? — запитало едно момиченце, което се появило в процепа.

— Това съм аз. Наричам се Исъмбоши. Дойдох в града да се уча и да стана голям и силен. Но не познавам никого и не знам къде да се отправя. Посочи ми, моля ти се, мястото където бих могъл да се уча.

— Колко си приветлив. Влез у дима. Ще се учим заедно.

С много благодарности Исъмбоши влязъл. Нагостили го чудесно, после отишъл да си легне. На сутринта намерил върху една ниска масичка всичко, което било необходимо за писане, и то според неговия ръст. Седнал на една възглавничка и както му показало момиченцето, започнал да чертае с перото сложните знаци на японското писмо.

— Много добре! — казало момиченцето, учудено от бързината, с която Исъмбоши заучавал всичко. — Хайде, за днес стига толкова. Трябва да си изморен.

— Не, не, искам още да уча трудни знаци

— Значи ти искаш да станеш най-ученият човек в Япония?

Така ден след ден те учели без почивка. Една сутрин решили да се разходят до храма. Тръгнали радостни. Стигнали до голямата каменна стълба, която водела към храма, и Исъмбоши започнал да се изкачва по стъпалата, като подскачал нависоко.

— Внимавай! Тази стълба е опасна! — го предупреждавало момиченцето.

— Не, не. Аз съм силен. Хайде, идвай по-скоро! — отговарял Исъмбоши, който не знаел що е страх. — Ами ти защо се спираш постоянно?